Радикално приемане: Изкуството да спрем да се борим с реалността

Приемането не означава, че случилото се е справедливо или че трябва да ни харесва. Понякога то просто ни дава малко повече пространство да видим какво можем да направим оттук нататък.

Животът е цветен.

Случват се неща, които са по-прекрасни от всичко, за което сме мечтали. Красиви моменти, които носят радост, близост и наслада.

Заедно с тях понякога се случват и други.

Такива, които носят болка, тежест, усещане за задух и онова трудно чувство, че просто не можем повече.

Понякога те са последствие от нещо, което сме направили. Понякога са резултат от чужд избор. А понякога просто се случват — без обяснение, без предупреждение, сякаш от нищото.

Понякога причината е очевидна. Случило се е нещо, което почти всеки би разпознал като тежко.

Но невинаги е така.

Понякога отвън случилото се може да изглежда малко, а вътре в нас да се преживява като огромно. И това, че друг човек би го понесъл различно, не прави нашето преживяване по-малко истинско.

В тези моменти може да имаме хора до себе си. Може да получим подкрепа в началото, а след време да останем сами с преживяното. А има ситуации, в които нямаме никого.

Това са моменти, които могат да разклатят много от нещата, които сме приемали за сигурни дотогава.

И когато боли, естествено търсим начин да се справим.

Може да се затворим в себе си и отново и отново да превъртаме случилото се:

• „Защо стана така?"
• „Как можеше да бъде различно?"
• „Защо направих това?"
• „Защо той постъпи така?"
• „Ами ако…?"

Друг път болката е толкова силна, че правим обратното — опитваме се да не мислим, да не чувстваме, да не си спомняме. Започваме да избягваме всичко, което може да ни върне към случилото се, и малко по малко организираме ежедневието си около това да не се срещаме с болката.

Понякога връщането към случилото се е част от естествения начин, по който постепенно осмисляме и преработваме преживяното.

Не всяко мислене за болката е проблем.
Не всяко отдръпване е бягство.

Но има моменти, в които към първоначалната болка започва да се добавя още нещо.

Може да е борба със самия факт, че нещо се е случило.

• „Не трябваше да бъде така."
• „Това не трябваше да се случва."
• „Не мога да приема, че това вече е реалността."

Друг път борбата се обръща навътре.

Не искаме да чувстваме това, което чувстваме.
Не искаме да сме толкова тъжни.
Толкова ядосани.
Толкова уплашени.
Не искаме още да ни боли.

И тогава вече не се борим само със случилото се.

Започваме да се борим и със собствената си реакция към него — с мислите, емоциите, спомените и усещанията в тялото, които са тук в този момент.

Може да ги анализираме отново и отново, сякаш ако намерим правилното обяснение, най-после ще изчезнат.

• Или да опитваме да ги избегнем.
• Разсейваме се.
• Отдалечаваме се от хора, места или ситуации, които могат да ги събудят.
• Опитваме се да не мислим, да не чувстваме, да не си спомняме.

И това е разбираемо.

Когато нещо боли, естествено е да искаме болката да спре.

Но с времето опитът на всяка цена да се отървем от вътрешното преживяване може да започне да заема все повече място в живота ни.

Все повече решения започват да се въртят около това как да не почувстваме, да не си спомним, да не се срещнем отново с болката.

И почти без да забележим, вече не страдаме само от случилото се.

Страдаме от случилото се и от непрекъснатата борба с факта, че в този момент преживяването ни е такова, каквото е.

И точно тук радикалното приемане може да ни предложи друг начин да останем с реалността.

Не като я харесаме.
Не като се откажем да променяме онова, което все още можем да променим.
А като постепенно спрем да водим война с това, което в този момент вече е факт.

Какво всъщност означава да приемем

Радикалното приемане не означава да погледнем случилото се и да кажем:
„Всичко е наред."
Понякога изобщо не е наред.

Не означава и да се убедим, че случилото се е справедливо, че другият е постъпил правилно или че ние не би трябвало да сме наранени.

Приемането започва от нещо много по-просто — да видим реалността такава, каквато е в този момент.

• „Това се случи. И в момента част от мен все още не иска да повярва, че е така."
• „Този човек направи това. И наистина много ме боли."
• „Направих този избор. И сега съжалявам."
• „Загубих нещо важно за мен."
• „В момента се чувствам така."

Да приемем, че в момента сме ядосани, уплашени, тъжни или объркани, не означава: „Така ще се чувствам завинаги." Означава само: „Точно сега това е тук."

Радикалното приемане не започва от „Харесвам." Започва от „Виждам."

Виждам какво се е случило.
Виждам какво се случва в мен.
И не е необходимо нито едното да ми харесва, за да призная, че в този момент е реално.

Трудно можем да изберем какво да направим с реалността, ако цялата ни енергия отива в спор с факта, че тя изобщо съществува.

Приемането не е одобрение

Това вероятно е едно от най-важните разграничения.

Да приемем нещо не означава да го одобрим.

Ако някой ни е наранил, приемането не означава „Нямаше нищо", нито „Той имаше право", нито „Ще стоя тук и ще позволя това да продължава."

Можем да приемем: „Този човек ми каза това и ме нарани." И след това да поставим граница, да проведем разговор, да се отдръпнем, да потърсим помощ, да променим нещо.

Ако в момента сме в опасност, преживяваме насилие, заплаха или друго поведение, което ни наранява, приемането не означава да останем и да го понасяме.

Понякога приемането на реалността изглежда точно така:
„Това се случва. Това ме наранява. Това не е безопасно за мен."

И именно защото признаваме реалността такава, каквато е, можем да потърсим безопасност, подкрепа или начин да излезем от ситуацията.

Приемането не ни казва какво трябва да направим след това.
То ни помага да видим по-ясно мястото, от което тръгваме.

Когато трудната реалност е следствие от наш избор

Не всичко болезнено ни е причинено от живота или от друг човек. Понякога и ние правим избор, след който идват неприятни последствия.

• Може да сме казали нещо, за което съжаляваме.
• Да сме останали там, откъдето сме искали да си тръгнем.
• Да сме си тръгнали и после да се питаме дали е трябвало.
• Да сме замълчали.
• Да сме действали импулсивно.

И тогава умът много лесно започва: „Защо направих това?", „Трябваше да постъпя различно.", „Как можах?", „Ако само бях…"

Приемането тук не означава да кажем, че изборът ни е бил правилен, нито да се освободим от отговорност. Означава да признаем: „Това е изборът, който направих. Последствията от него са тук."

Оттам нататък все още можем да поемем отговорност — да поправим каквото е възможно, да се извиним, да направим различен избор следващия път.

Но не можем да се върнем назад и да изтрием случилото се от живота си. И понякога именно опитът отново и отново да го направим в главата си ни държи с часове, дни, а понякога и много по-дълго в един и същи момент.

Фактът и историята около него

Когато нещо ни боли, умът рядко остава само с факта.

Фактът може да бъде: „Този човек не ми отговори." А умът да добави: „Не му пука за мен. На никого не му пука. Пак се случва същото. Винаги ще бъде така."

Фактът може да бъде: „Загубих тази работа." А около него да се появи: „Провалих се. Няма да се справя. Всичко свърши."

Има разлика между това, което се е случило, и това, което умът ни казва за случилото се.

Една малка стъпка към приемането е просто да се запитаме: „Какво всъщност е фактът сега?" Не какво означава за целия ми живот, не какво доказва за мен като човек, не какво ще стане след пет години. А какво действително се е случило.

Това не премахва болката. Но понякога ни дава малко повече пространство, в което да я видим такава, каквато е, без към нея веднага да се прибавя всичко, което умът предвижда, обяснява или заключава.

Приемането може да донесе болка

Когато спрем да бягаме от реалността или да спорим с нея, невинаги веднага идва спокойствие.

Понякога първо усещаме по-ясно самата болка — тъгата по това, което сме загубили, разочарованието от онова, което няма да бъде, гневът за случилото се, празнотата.

Може дори за момент да изглежда, че приемането прави нещата по-тежки — не защото го правим неправилно, а защото борбата и избягването са ни държали на известно разстояние от онова, което чувстваме.

Когато малко по малко отпуснем тази борба, може да започнем да се срещаме по-пряко с болката. И с времето да открием нещо, което трудно виждаме, докато непрекъснато се опитваме да избягаме от нея: че преживяванията се движат и променят, че не всяка вълна на болка остава еднакво силна, че понякога можем да останем с повече, отколкото сме предполагали.

Но понякога наистина боли много. И тогава е важно да помним: радикалното приемане не е тест за издържливост.

Можем да спрем. Да се върнем към тялото, към стаята около нас, към нещо, което ни помага да се почувстваме малко по-стабилни, към човек, на когото имаме доверие, към умения, които ни помагат да преминем през кризата, към професионална подкрепа, когато имаме нужда от нея.

А към приемането можем да се върнем по-късно.

Приемането не изисква да се изоставим в болката.
То включва и това да останем на своя страна, докато минаваме през нея.

Не приемаме веднъж завинаги

Може би сме стигнали до „Да. Това се случи." И десет минути по-късно отново да сме на „Не, не, не. Не трябваше да става така."

Това не означава, че сме се върнали в началото. Приемането рядко е еднократно решение.

Може сутринта да сме способни да признаем реалността, а вечерта отново да се борим с нея. Може един ден да можем да говорим спокойно за случилото се, а на следващия то отново да боли.

В DBT има понятие Turning the Mind — отново да обърнем ума към приемането. Не да се убедим насила. А да забележим: „Отново се боря с това." И когато можем, да направим малкия вътрешен избор: „Избирам отново да се обърна към това, което е."

Може да се наложи да го направим много пъти. При някои неща — няколко пъти, при други — стотици, а при най-болезнените преживявания отношението ни към случилото се може да се променя с месеци или години.

Умението не е никога повече да не излизаме от приемането.
Умението е да забелязваме кога отново сме в борба и постепенно да се връщаме.

Когато не можем да приемем

А понякога дори това не можем. Чуваме думата „приемане" и всичко в нас казва: „Не. Не искам. Не мога. Не съм готов/а."

И тогава много лесно можем да създадем още една борба: „Трябва да приема.", „Защо още не мога?", „Явно правя нещо грешно."

Но трудно можем да излезем от съпротивата, като започнем да се борим и с нея.

Най-честното място, от което можем да започнем, е: „В момента ми е трудно да приема това." И това също е част от реалността в този момент.

Не е необходимо след това магически да се почувстваме различно.
Не е необходимо веднага да стигнем по-далеч.
Можем просто да признаем и това.

От борба към готовност

Да спрем да се борим с реалността не означава да спрем да участваме в живота.

Приемането може постепенно да освободи малко пространство за друг въпрос: „Добре. Това е мястото, на което съм. Какво ми е нужно сега?"

Отговорът може да е действие, граница, разговор, почивка, молба за помощ или просто да преминем през този ден.

Готовността не означава „Искам тази реалност." По-скоро означава: „Това е реалността в този момент. Как мога да участвам в нея, без непрекъснато да се боря с факта, че е такава?"

А ако нещо може да бъде променено?

Тогава приемането и промяната могат да вървят заедно. Радикалното приемане не ни учи да бъдем пасивни.

• Ако можем да защитим себе си — можем да действаме.
• Ако сме във вредна ситуация — можем да търсим безопасност и начин да излезем от нея.
• Ако можем да поправим грешка — можем да опитаме.
• Ако имаме нужда от граница — можем да я поставим.
• Ако пред нас има проблем, който може да бъде решен — можем да търсим решение.

Полезният въпрос понякога не е „Трябва ли да се боря?", а „Помага ли ми това, което правя в момента?"

Защото има разлика между това да действаме, за да променим нещо, което все още може да бъде променено, и това да водим безкрайна война с факт, който вече не можем да направим неслучил се.

• Мога да избирам какво ще направя след раздялата. Не мога да направя така, че раздялата никога да не се е случила.
• Мога да се извиня за грешката си и да опитам да поправя последствията. Не мога да се върна назад и да бъда човекът, който не я е направил.
• Мога да поставя граница след думите, които са ме наранили. Не мога да направя така, че никога да не съм ги чул/а.

Приемането е за онова, което вече е реалност.
Действието е за онова, върху което все още можем да повлияем.
И двете могат да съществуват едновременно.

А какво правим с всички тези мисли?

Дори когато започнем да приемаме случилото се, умът не се изключва. Той може да продължи: „Не трябваше.", „Защо аз?", „Ами ако…?", „Никога няма да го преживея."

И тогава можем да попаднем в още една борба — да се опитваме да спрем мислите, да ги изгоним, да намерим окончателния отговор.

Но много мисли идват, без да сме ги поканили. Не е необходимо всяка от тях да се превръща в проблем, който трябва веднага да решим.

Можем просто да забележим: „Умът ми казва, че никога няма да се справя." Това е малко по-различно от „Никога няма да се справя." — не защото сме доказали, че мисълта е грешна, а защото за момент сме я видели като мисъл.

Можем да я чуем, без непременно да я последваме. И точно там може да се появи малко пространство между:
мисъл → реакция
и:
мисъл → забелязвам → избирам какво да направя.

Ами причините?

Когато се случи нещо болезнено, естествено идва въпросът „Защо?" Понякога разбирането на причините ни помага да осмислим случилото се и да видим какво бихме могли да направим различно занапред.

Но има разлика между това да търсим причините и това да търсим кого да обвиним. Понякога „Как се стигна дотук?" постепенно се превръща в „Кой е виновен?"

Ако някой е реагирал грубо, може да е бил изтощен, уплашен или под огромно напрежение. Това може да ни помогне да разберем условията, довели до поведението му — но не означава, че поведението става приемливо.

Същото важи и за нас. Можем да погледнем към момент, в който не сме постъпили така, както бихме искали, и вместо „Какво ми има?", да се запитаме:

• „Какво се случваше с мен тогава?"
• „Какви условия бяха налице?"
• „Какво чувствах?"
• „Какво знаех тогава?"
• „Какво не можех?"
• „Какво мога да направя различно сега?"

Причините не премахват отговорността.
Но дават шанс да я поемем, без да я превръщаме в наказание.

Малка практика

Ако има нещо, с което се бориш в момента, не е необходимо да започваш с най-болезненото преживяване в живота си. Може да избереш нещо, с което в момента можеш да останеш за малко.

И просто да забележиш: Какъв е фактът? Без цялата история около него.

После тихо да си кажеш: „В този момент това е така." Не „Харесва ми." Не „Справедливо е." Само „Това е така."

След това можеш да забележиш какво се случва — какво прави умът, какво прави тялото, има ли вътрешно „не", има ли напрежение, има ли желание веднага да обясниш, поправиш или избягаш.

Не е необходимо да махаш нищо от това.

Ако можеш, отпусни съвсем малко раменете и направи едно спокойно издишване — само като малък жест: „За този момент ще опитам да не се боря с това, което вече е тук."

А ако и това е прекалено: „В момента ми е трудно да не се боря." И понякога точно оттам започва приемането.

Приемането не променя миналото

Радикалното приемане няма да направи случилото се справедливо. Няма да върне изгубеното, да превърне чуждото поведение в правилно, да заличи грешките ни. И няма обещание, че ако приемем, болката ще изчезне.

Може би смисълът му е друг — да не изискваме от настоящето невъзможната задача да промени миналото. Да оставим случилото се да бъде част от реалността, без то непременно да се превърне в цялата история за живота ни.

Да можем постепенно да признаем: „Да. Това е реалността в този момент."

И после, когато сме готови, да се обърнем към следващия въпрос:
„Как искам да живея в реалността, която имам сега?"

Не защото сме я избрали.
Не защото ни харесва.
Не защото вече не боли.
А защото сме тук.
И животът ни все още се случва.

Някои от идеите в тази статия са вдъхновени от уменията за радикално приемане в Dialectical Behavior Therapy (DBT), от подхода към приемането на вътрешните преживявания в Acceptance and Commitment Therapy (ACT), както и от работата на Tara Brach върху радикалното приемане, mindfulness и състраданието към себе си.

Brach, T. (2003). Radical Acceptance: Embracing Your Life With the Heart of a Buddha. Bantam Books.

Harris, R. (2019). ACT Made Simple (2nd ed.). New Harbinger Publications.

Linehan, M. M. (2015). DBT Skills Training Manual (2nd ed.). Guilford Press.

Linehan, M. M. (1993). Cognitive-Behavioral Treatment of Borderline Personality Disorder. Guilford Press.